Носител е на наградата „Аскеер“ 2014 за съвременна драматургия за пиесата „Покана за вечеря“, която се играе в Театър „София“. В момента на сцена са и пиесите й „Цветът на дълбоките води“ (Народен театър „Иван Вазов“) и „Жените от портокаловите градини“ (Куклен театър – Ст. Загора).
Оля е част от екипа на „Писател назаем“ и се среща с гимназисти от малки и големи населени места. В тази статия тя споделя какво би препоръчала за четене на младите хора.
Списъците са коварно нещо – винаги са условни, винаги нещо остава извън тях, а в същото време рискуваме да отдадем по-голяма тежест, отколкото заслужава, на онова, което е включено в тях. Но когато разтворя старите тефтери, където съм си отбелязвала важните книги преди време, виждам, че без част от тези заглавия няма как да се мине.
И все пак – всяка книга си има своето време, а то със сигурност тече с различна скорост за всеки. Няма да прилагам научни доказателства. Ще кажа само, че прочетох за първи път „Любов по време на холера“ на Маркес, когато бях на 14 години. И бях ужасена – тази книга със сигурност беше безсмислена, скучна, лишена от дълбочина и не разбирах защо трябва да му вълнува любовта на някакви старци? Когато на 19 години отново прочетох „Любов по време на холера“, това вече беше друга книга. На 25 години вече четях трета книга – при това я четях с удоволствие.
Може би затова трябва да подхождаме към списъците с книги с известно предубеждение – защото не стоим на едно място. Понякога ни трябва повече време, за да се срещнем с някой автор. А понякога можем да се разминем с него завинаги. И в това няма нищо чак толкова драматично, защото светът е голям и е пълен с книги.
Захарий Стоянов и „Записки по българските въстания“
Защото обичам, когато за миналото се пише без героични пози и фалшив патос. Не се нуждаем от паметници, а хора, които можем да разберем – какво са искали, как са се борили, от какво са се страхували. „Записки по българските въстания“ съдържа точно това – истински истории на истински хора.
Виктор Пасков и „Балада за Георг Хених“
Заради атмосферата на София през 50-те години, заради красотата на задните дворове, и заради силата на самата историята. Пък и защото пред нас винаги седи един и същи и избор – за какво се борим – за кухненски бюфет или за нещо уж безсмислено, но много важно.
Албер Камю и „Последният човек“, „Чумата“, „Чужденецът“, „Митът за Сизиф“
„…Да победиш един човек е точно толкова горчиво, колкото и да бъдеш победен от него“, пише Камю. А неговите книги са ми важни заради вглеждането в дълбокото, заради бунта, без който не може, а също и заради загубите, без които няма как да се мине.
Марио Варгас Льоса „Цивилизация на зрелището“
Заради неочаквания поглед към света днес. Заради иронията, а може би и заради цинизма да признаеш, че цивилизацията на зрелището е „цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението“, а „културата е забава и ако нещо не е забавно, то не е култура“… Уви.
Светлана Алексиевич – „Време секънд хенд“, „Войната не е с лице на жена“, „Чернобилска молитва (Хроника на бъдещето)“
Харесвам Светлана Алексиевич заради силата на документалните истории. Заради търпението да направиш хиляди записи, заради усилието да дълбаеш и да достигнеш до дъното, заради честността да останеш безмълвен пред автентичните гласове. При това – харесвам я далеч преди да получи Нобелова награда.
„Автобиография“ на Бранислав Нушич
Тази книга обикновено я препоръчвам на онези, които се оплакват, че книгите са им скучни. Не мога да си представя как тази история ще бъде скучна. Първите ми спомени от „Автобиография“ са как мама ни я чете вкъщи на глас, а ние деца на 4, на 6 и на 8 години, са заливаме в смях. Защото така трябва да се отнасяме към собствената си автобиография – с ирония.
Йордан Радичков – „Ние врабчетата“, „Неосветените дворове“, „Малка северна сага“, пиесите и май всичко
Заради свободата, че може да се пише и така.
Атанас Далчев – всичко
„Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както заниманието му само с литература“, пише Атанас Далчев във „Фрагменти“. В неговото писане откривам и онези честност, която обикновено ни липсва.
Мигел де Унамуно – „Есеистика“
Заради това: „Няма по-голяма лъжа от това да сметнеш, че си победил напълно“. А също и заради идеята, че „лудостта се е вмъкнала на този свят с четенето и писането“.
Хорхе Луис Борхес – май всичко
Заради историите, които са на ръба – едновременно литература и документалистика, философия и история. И защото всяка история те отпраща в различна посока и ти дава неочаквана гледна точка към света. Пък и защото имам усещането, че през цялото време Борхес експериментира и се забавлява. Понякога и на наш гръб, ако се взимаме твърде насериозно.
И понеже списъците все пак са условни, сега си мисля, че голяма част от книгите, които харесвам, все пак останаха извън този топ 10. Може би просто има прекалено много добри книги и автори, а може би ако направя този списък утре, той би изглеждал по друг начин. И ще включва задължително Зигмунт Бауман, Херман Хесе и Сервантес, Чехов, поезията на Диана Иванова и Бояна Петкова, Фридерике Майрьокер или Илзе Айхингер, съвременна драматургия и солидно количество разкази.
